Какво превръща един танцов фестивал от поредица спектакли в истинско преживяване? В текста си „12 reasons why I loved Moving Balkans 2026“, публикуван в Springback Magazine на 31 юли 2026 г., критикът Dmitrijus Andrušanecas търси отговора именно в атмосферата, срещите и произведенията, които оформят второто издание на Moving Balkans Contemporary Dance Showcase в Нови Сад.
Неговите „12 причини“ не функционират толкова като класация, колкото като постепенно изграждащ се портрет на фестивала – място, в което спектаклите имат значение, но също толкова важни са разговорите между тях, кафето с артистите, професионалните срещи и чувството, че участниците принадлежат към общ процес.
Фестивал с време за срещи
Andrušanecas започва с една разпознаваема картина: фестивалите понякога приличат на летища – хората непрекъснато бързат от едно събитие към следващото. Moving Balkans според него създава почти противоположно усещане.
Макар програмата да се разгръща на различни места в Нови Сад, SKCNS Fabrika постепенно се превръща в нейния център – място, към което артистите и гостите отново и отново се връщат. Между представленията остава пространство за разговори, кафе, презентации, VR преживявания и неочаквани срещи. Именно този ритъм кара автора да възприеме фестивала не като състезание между произведения, а като споделено пространство, в което изкуството може действително да изгражда мостове.
Това усещане е особено важно за платформа като Moving Balkans, чиято цел е да свързва професионалисти от региона и да създава условия за бъдещи партньорства, мобилност и международно представяне на балкански артисти.
Десет произведения и един общ въпрос
В погледа на Springback десетте спектакъла от селекцията постепенно започват да се свързват в по-голям разказ. Различни като художествен език и сценични стратегии, те многократно се връщат към теми като изтощението, страха, края, принадлежността, самотата и оцеляването.
В Somatic Freaks – The Proprioceptors Revolution на Vlad Benescu и Alexandra Mihaela Dancs двама изпълнители прекарват часове в непрекъснато търсене на баланс върху нестабилна конструкция. За автора това постепенно се превръща в метафора за самото живеене – падаш, изправяш се и отново търсиш начин да останеш в равновесие.
В INSERT COIN / PLAYER ONE на българския хореограф Коста Каракашян фокусът се премества към дигиталния свят. Публиката получава монети, с които може да „активира“ четиримата изпълнители – персонажи, които напомнят едновременно NPC герои от видеоигра и алгоритми, опитващи се да изглеждат човешки. Постепенно вниманието се превръща във валута, а спектакълът отваря въпроси за социалните медии, нуждата от близост и свят, в който дори самотата може да бъде превърната в продукт.
Другият български спектакъл в Top 10 – Last Orbit на Деян Георгиев – отвежда зрителя в почти безтегловно пространство. Чрез светлина, забавено движение и визуални образи телата изглеждат като временно откъснати от гравитацията. В прочита на Andrušanecas тази орбита се превръща и в образ на търсенето на близост и център в свят, в който сякаш вече няма сигурно място за приземяване.
Сред силните акценти са още ALL’ARME на Ginevra Panzetti и Enrico Ticconi, където военната дисциплина, колективното движение и женската уязвимост съществуват в постоянно напрежение; Unfolded Moments на Enya Belak и Kristýna Peldová, изследващ границите между тяло, технология и идентичност; и TELOS на Ermira Goro – пластово и интимно изследване на края, сценичното присъствие, остаряването и страха да станеш невидим.
Когато „фазата на забавлението“ приключи
Спектакълът, който постепенно се превръща в своеобразен ключ към цялото издание, е IT’S THE END OF THE AMUSEMENT PHASE на Chara Kotsali.
Наситена с поп културни препратки, музика, предмети, тичане и лични и политически истории, работата създава усещане за поколение, което не може да спре да се движи, дори когато вече е изморено от собственото си темпо. Именно заглавието на спектакъла дава на Andrušanecas метафората, през която той впоследствие чете и голяма част от останалата програма.
Зад разнообразието от сценични светове постепенно се появява една обща фигура: тялото, което продължава да се движи въпреки всичко.
Независимо дали балансира върху нестабилна повърхност, опитва се да комуникира през екран, попада в безкрайна орбита или танцува сред останките от един претоварен свят, то продължава да търси отношения, принадлежност и начин да остане присъстващо.
Една дълга балканска маса
След четири дни в Нови Сад авторът достига до може би най-точния образ за преживяването си – Moving Balkans като дълга балканска маса, около която една история преминава в друга и от която никой не бърза да си тръгне.
Тъкмо тук се срещат двете лица на платформата. От едната страна са спектаклите и различните художествени езици на съвременния балкански танц. От другата – хората, разговорите, потенциалните турнета, сътрудничества и бъдещи проекти.
И може би именно затова последната от дванадесетте причини е насочена не към вече видяното, а към това, което предстои. След Нови Сад Moving Balkans продължава да изгражда своята мрежа – с поглед към следващите срещи, следващите артисти и следващото издание на шоукейса през 2028 г. в Скопие.
